Локациите

Богинята майка

Фигурата на Богинята майка – малко хора знаят за това място, закътано в магичния пейзаж на белоградчишките скали. До него се стига по една ронлива и тясна пътека, надвиснала над пътя за градчето. Освен скалното образувание, наподобяващо праисторическа човешка глава, в непосредствена близост се намира и малко “око” в скалата, издълбано от човешка ръка, за наблюдаване на слънцестоенето от древните „астрономи“.

Богинята майка

Гола скала на триста метра от пещера Лепеница, сред Белоградчишките скали – скалният венец, дълъг близо 30 километра, който минава над Белоградчик и околните села. Червеното на пясъчника е от железен окис; кулите се издигат на повече от сто метра.

Пещера Лепеница

Навигацията ни поведе по път, който в края се спускаше почти вертикално и изглеждаше почти самоубийствено да стигнем до мястото по него, камо ли да мислим, че е възможно да пренесем по него кино техника. Е, стигнахме. Влязохме вътре и притихнахме. И Мартин тихичко каза: „Не знам как, но трябва да дойдем и да снимаме тук.“. За щастие се оказа, че до пещерата има и друг, значително по лесен път. Изборът по кой от двата пътя да минете оставяме на вас.

Пещера Лепеница

Пещера в Белоградчишките скали, на четири километра от града, в местността Маркащница. Издълбана е в триаски пясъчник, затова няма сталактити. Над нея има тракийско светилище с трон и звездна карта, изсечена в скалата.

Каньонът на водопадите II

С Виктор и Свами Тиртха вървяхме през Каньона на водопадите – каскада от водопади до живописна планинска пътека край Смолян. Без ясна цел и по-скоро като фон на разговора ни за филма и пластовете в него. Така стигнахме до най-високия и впечатляващия от тях – Орфеевият водопад. Някъде тогава се роди онази луда идея, че вместо да търсим стария въжен мост, който така и не откривахме, трябва сами да направим такъв на това диво място между две урви, имайки за фон падащата отзад водна пелена.

Каньонът на водопадите II

Пътеката тръгва от стар римски мост и после я прехвърлят дървени мостчета – ту от левия, ту от десния бряг на Еленска река. Три площадки гледат към недостъпните склонове на резервата.

Кормисош

Точното място за молитвата при изгрев дълго време ни убягваше. Но малко преди снимките на филма направих кратко пътуване с баща ми и с големия ми син – просто имах нужда да извървя свой личен път по оста на живота с тях. И там, в една случайна отбивка и по един случаен черен път стигнахме до мястото. Пластове от родопски върхове и хребети с чудесен панорамен изглед на изток – към изгрева.

Кормисош

Пътеката се вие под Сини връх, който местните наричат Кокез чал – билковото плато; в скалите на съседния дол траките са изсичали ниши, които тук и днес наричат „дулапца“.

Любопитен факт – ако човек продължи още няколко километра по този път и стигне до края му, а после повърви още 3-4 километра ще достигне до едно от най-тайнствените места в Родопите – махала Мумджидам. С едно наум – резерват Кормисош е мястото в България, където е най-вероятно да срещнете мечка в дивата природа.

Дяволската пътека

Дяволската пътека – името й не лъже. Но тук историята е по-скоро весела и забавна. Нашият приятел Стрезо /в ролята на Томар/ е човек, който не просто обича планината. Извън амплоато си на актьор той работи в доброволчески отряд към планинските спасителни служби в Македония. При все това изпитва див панически ужас от съоръжения в планините, изработени от човешка ръка. А Дяволската пътека е точно това – дървени стълби, хванати кой знае как за скалата и висящи на няколко места над дълбоки бездни. Преминаването оттам беше истинско изпитание за Стрезо. А и за всички нас, след като осъзнахме, че един актьор може да бъде обхванат от същите диви стихийни страсти, както и героят му, когато е гладен.

Дяволската пътека

Екопътека край Борино, в Западните Родопи, изградена покрай река Читак дере към Буйновското ждрело. Върви по дървени мостчета и конзоли, забити в отвесната скала, минава под естествения Дяволски мост и се качва по стълба, окачена на повече от сто метра над пропастта.

Белоградчишки скали

Скалите над самия Белоградчик, обявени за природна забележителност през 1949 г. Крепостта Калето е вградена между тях: за стени служат скали, високи до седемдесет метра, а хората са зидали само от северозапад и югоизток. Три двора, свързани с порти.

Долините на Кападокия

Филмът ясно искаше от нас усещане за безвремие. Дори и в пейзажите, в които трябваше да видим по осезаемо човешко присъствие. Но някакси не откривахме това място в България. Тогава Мартин ни показа няколко снимки и зарът беше хвърлен – пътуване до Кападокия. Е, не минахме без премеждия – един изпуснат полет, нова съкратена програма и някакви си 7-8 часа, които имахме на разположение да разгледаме всичко, което търсехме – 10-тина локации, разпръснати на десетки километри една от друга. Но когато човек се остави да бъде воден от пътя, вместо да го задава сам, се случва онова чудо, при което времето спира да бъде ограничение.

Долините на Кападокия

Долините на Кападокия. Изригвания на Ерджиес, Хасан и Гюлюдаг засипват района с пепел, която се втвърдява на туф; отгоре остава по-твърд базалт. Водата и вятърът изяждат мекото, шапката пази стълба под себе си – така се получават комините на феите.

Караджов камък

Скално плато на около 1450 метра над село Мостово в Родопите. В отвесен процеп е заклещен камък и под него минава тесен проход. Между скалите има издълбани улеи и ями, пълни с ритуално оставена керамика от ранната желязна епоха.

Татул

Тръгнахме към мястото с Виктор и Свами Тиртха. Сипеше се проливен дъжд, буквално на метър пред нас не се виждаше нищо. Стигнахме и пак същото. Дъжд. Гръмотевици. Чух Свами как казва от задната седалка: „Ами, да изчакаме мъничко”. След това започна да си шепне нещо, което почти се смесваше със звука на ронещите се от небето капки. След няколко минути дъждът спря, грейна слънце, излезе дъга. И пак чух отзад: “Добре, явно това е покана”.

Татул

Тракийско светилище на двеста метра от село Татул, Момчилградско. Върхът на скалния масив е издялан на отсечена пирамида, а в нея – два саркофага, легло за олтар и кладенец, дълбок три метра. Датира се от края на V – началото на IV век пр.н.е. и се смята за светилище на Орфей.

Ако сте на мястото и физическото ви състояние го позволява се качете и влезте в саркофага. Останете за миг в тишина вътре в него. Вероятно е да изживеете свое собствено пътешествие по оста на живота.